СРЕЩА
С тебе ни събра случайността,
А можеше нима да се разминем ?
От пътища кръстосан е света
и всеки път е дълъг със години.
Ти щеше да останеш непознат,
аз нямаше да знам, че съществуваш,
аз нямаше да чувствам топлината
на устните, които ме целуваха.
Аз нямаше да стискам твойте длани
да пия от очите ти успокоени.
О, това не можеше да стане
виновникът е нашето рождение.
С тебе ни събра случайността
един на друг сме били просто нужни
и сме се търсили, събра ни любовта,
защото не можеше да бъдем чужди.


ПРИКАЗКА
Заспиваш ли, аз май че те събудих,
прости ми, че дойдох при теб сега.
Душата ми се стяга до полуда
в прегръдките на свойта самота.
Самичък съм, а тъй ми се говори,
устата ми залепва да мълчи ...
Не ме пъди, ще си отида скоро,
аз дойдох тук на бурята с плача.
Ще седна до главата ти, ей тука
и ще ти разкажа приказка една,
в която е положил зла поука
един мъдрец от стари времена.
Един разбойник цял живот се скитал
и нивга не се връщал у дома,
вместо сърце, под ризата си скрита
той носел зла и кървава кама.
Преварвал той замръкнали кервани
и само денем криел своя нож,
а ножът му ръжда не хващал,
човекът като дявола бил лош.
Но кой знай, един път от умора
и той на кръстопът заспал.
Подритвали го бързащите хора
и никой до главата му не спрял,
а само малко дрипаво момиче
челото му покрило с листо.
Заплакал той за първи път обичан,
заплакал той, разбойникът, защо ?
Какво стоплило туй сърце кораво,
нестоплено в живота никой път !
Една ръка накарала тогава,
сълзи от поглед в кърви да текат.
Една ръка, по-топла от огнище,
на главореза дала онова,
което той не би откупил с нищо
ни с обир скъп, ни с рязана глава.
Но ти заспа, а тъй ми е студено,
туй приказно момиче, где е то ?
То стоплило разбойникът, а мене
ти никога не стопли тъй, защо?


Някога

Някога някога, толкова някога
колкото девет лета
на някаква уличка с няколко думички
спря ме веднъж любовта.

Беше наистина толкова истинска
колкото може да е
слънцето весело, старата есен,
старото тъжно небе.

Весели есенни кестени блеснали
ръсеха светли следи.
Златни, квадратни, невероятни
изгряваха вредом звезди.

Странно тържествена, жертвена, женствена
беше земята под нас.
Бяхме ний истински, искрени, изкащи
мислещи само на глас.

Може би времето, може би временно,
може би от възрастта,
няма ни улички, няма ни думички,
няма я в нас любовта.

Може би някъде някога в някого
пак ще се влюбим, нали?
Нещо ще искаме, нещо ще чакаме,
нещо пак ще ни боли.

Колко естествено, просто наследствено
дойде при нас трезвостта.
Весели есенни кестени, где сте вий,
где е сега любовта?

Някога някога, толкова някога
колкото девет лета
на някаква уличка с няколко думички
спря ме веднъж любовта.



Тази любов, толкова нежна, толкова яростна
толкова крехка и тъжна.
Тази любов красива като деня
и грозна като лошото време,
тази любов, толкова истинска,
толков ахубава, толкова пълна
със щастие, с радост и с присхмех
трептяща от страх,
като малко дете посред мрака
и толкова сигурна в себе си,
като човек крачещ спокойно в ноща.
Тази любов, навяваща страх
ит другите хора, които бледнеят
и почват да шепнат пред нея.
Тази любов гонена дълго от нас
и от нас наранявана, мачкана,
бита, забравена, пъдена
Тази любов, толкова жива все пак
и цяла обляна от слънце
тя е твойта любов
тя е мойта любов
онова, което за нас бе винаги това
и което не се промени,
тя е истинска като горско дърво
тръпка е като птица,
и като лято гореща и жива.
Ние двамата бихме могли
да си тръгваме и пак да се връщаме,
бихме могли да забравяме, да заспиваме,
да се будим отново,
да стареем, да страдаме
да мечтаем до мсърт, да заспиваме пак
и пробудени пак да се смеем
за миг подмладени,
но тази любов ще остане при нас
упорита и жива като желание
като памет жестока,
като жалба нелепа,
нежна, като далечния спомен
хладна, като късче мрамор
красива като деня
и крехка като малко дете.
Тя ни гледа усмихната,
тя ни шепне без думи
и аз цял изтръпнал я слушам
и викам
и викам за теб
и викам за мен
и моля за теб и за мен
и за всички, които са влюбени,
които са любили някога,
викам за теб и за мен
и за всички останали, макар непознати.
Остани, недей си отива.
Ние, които сме нявга обичали
бяхме забравили вече за теб,
но ти недей ни забравя.
Нямаме друго на тая земя освен теб
недей ни оставя да станем студени
и все по далечни, и все по далечни.
Дай ни знак, че си жива
безразлично отгде, безразлично кога
дори късно да бъде
излез от леса на нашите спомени
подай ни внезапно ръка и спаси ни.



"Сълзички"
Mastilo

Искам да ти кажа нещо мило и приятно
искам да ти кажа нещо толкова прекрасно,
че душата ми за теб се моли
и не спира ден и нощ да се бори
със студенината ти в сърцето,
която дори ти се изписва на лицето.
Плача аз със страх,
а душата ми изпълва се с прах,
пустошта ме изцяло завладява
и всичко в мен бавно изсушава!
Но знай ще дойде ден
и дори да си далеч от мен,
сълзите мои в теб ще влезнат
и късовете лед умело ще избегнат,
като слънчице те ще грейнат,
а после ще те докоснат
с нежност мила дори ше те намокрят
и приятно ще те стоплят!
И на края ти ще осъзнаеш
и няма къде да се скатаеш,
че в любов ще се омаеш
и зарад бягството от мен горчиво ще се каеш!
После ще ме потърсиш,
но сълзите си ще бършеш,
защото пустотата от мен си тръгна
и знам ще поискаш да те прегърна
ала няма аз при теб нивга да се върна!!!

"Спомен от Teddy"
Mastilo

С всеки изминал миг, аз копнея да чуя твоя вик,
как гласът ти сладък да ме гали и с устни
жарки да ме пари,
и дори нека ме гори и там в мрака да блести
да ми дава знак, че щастие си имам аз и
няма да бъда сам в тоз пуст и
така мрачен свят!
С всеки изминал ден, аз се оплитам в твоя плен,
и с глас устремен аз не се страхувам да кажа
че сам ВЛЮБЕН в ТЕБ!
С всеки изминал час, аз мечтая за теб в захлас,
гледам го небето, а то шепне ми в ушлето
че живях в свят на мечти но сега моят свят и мечта си Ти!
И с всяка изминала минута, аз се чувствам
сам в своята каюта
времето лети, а каде ли си Ти, няма те до мен уви
но със сълзи на очи мога те уверя дори, че в
моето сърце ще бъдеш изцяло и
само Ти!


Na sboguvane
Damqn Damqnov

Ta zna4i tui,re6i i si otiva6,
na dobur 4as,az nqma da te spra.
6te potuja,den dva 6te mi e krivo,
ala ot skrub edva li 6te umra.

I mene ako nqkoga me stopli,
usmivkata na nqkoi drug 4ovek,
6te me spasi ot starite mi vopli,
no putqt mi 6te stane li po-lek?

No trugva6 ti,dori bez sbogom,
az ne te vinq,
na tozi svqt puteki mnogo,
no liubov edna.

Surceto mi,dokrai 6te se razni6ti,
vuv nego 6te presuhne pesenta,
i to 6te zaprili4a na ogni6te,
v koeto rovqt s pru4ka v pepelta.

I to 6te zaprili4a na vratata,
koqto podir teb mul4i i zei,
i prez koqto samo no6ten vqtur,
6te nosi prah ot tvoite noze.
.....................................................
Su6to taka mnogo mi haresva,texta na pesenta osudeni du6i:

Osudeni du6i

Koi me smuti,
sus stranen glas,
koi me gori,
vuv sun studen,
edin monah,edna jena,
edna liubov,edna sudba.

Te sa pred men,dve senki ogneni,
te sa vuv men,dve bolki pla4e6ti,
te sa pred men,dve senki ogneni,
te sa vuv men,dve bolki pla4e6ti.

Pod slunceto na vreme stra6no,
edin monah,surce jelqzno,
edna jena otrekla sebe si,
s du6ite si osudeni gorqt.

Te sa pred men,te sa vuv men,
dve senki ogneni,dve bolki pla4e6ti.
.....................................................
Texta na pesenta "Ogun ot liubov"

Dumite sudi,sbirai moite pisma,
no ne gi 4eti,idvam vmesto tqh,
ogun ot liubov,6te zapalq az sama,
i da izgorq,ne me e strah.

Ogun ot liubov,nai-6tastliviq pojar,
i v edinstven mig,6tom izpepelim,
6te se prerodim,v nejnost i vuv krasota,
dokosni me ti,dumite sudi.

I bez dumi vinagi vuv nas,
kletveniqt 6epot nejno da zvu4i,
liubovta da bude sudnica i vlast,
sun4ev mig,vuv na6ite o4i...
Dumite sudi...
.....................................................



Случайна среща
(Найден Найденов)


С теб сме отново в едно кафене,
след толкова много години.
На маса си с твои приятелки две,
на моята - двама приятели има.

След погледи бързи, пламват искри.
Спомени бавно нахлуват... Боли ме!
Запалваш цигара... Виждам сълзи...
В лютивият дим аз намирам причина.

Говорят ми нещо, не слушам уви...
Поклащам глава солидарно.
В мисли целувам пак твойте очи
и твойто лице лъчезарно.

Далече в годините скитаме тъжно.
Разбирам го някак без думи.
От минали мигове спомени жънем,
топящи леда по между ни.

Дори не разбрах как останал съм сам.
Кафето студено преглъщам.
И ти си самотна на масата там
и твойто кафе май е същото.

Прегръщам те с поглед, усмихваш се леко.
Неспиращи думи в мълчание.
Излезем ли, пак ще сме нейде далеко
грижовни към свойто страдание.

Тръгвам си вече. Не подавам ръка.
За сбогом оглеждам те цялата.
Ти също надигаш се бавно - едва,
в последният миг на раздялата.


ДВЕ ХУБАВИ ОЧИ

Две хубави очи. Душата на дете
в две хубави очи; - музика - лъчи
Не искат и не обещават те ...
Душата ми се моли,
дете,
душата ми се моли!
Страсти и неволи
ще хвърлят утре върху тях
булото на срам и грях.
Булото на срам и грях -
не ще го хвърлят върху тях
страсти и неволи.
Душата ми се моли,
дете,
душата ми се моли...
Не искат и не обещават те! -
Две хубави очи. Музика, лъчи
в две хубави очи. Душата на дете

ВЪЛШЕБНИЦА

Душата ми е пленница смирена,
плени я твоята душа! - пленена,
душата ми е в тихи две очи,
Душата ми те моли и заклина:
тя моли; - аз те гледам; - век измина ...
Душата ти вълшебница мълчи.
Душата ми се мъчи в глад и жажда,
но твоята душа се не обажда,
душата ти, дете и божество ...
Мълчание в очите ти царува:
душата ти се може би срамува
за своето вълшебно тържество.

НА ЛОРА

Душата ми е стон. Душата ми е зов.
Защото аз съм птица устрелена:
на смърт е моята душа ранена,
на смърт ранена от любов . . .
Душата ми е стон. Душата ми е зов.
Кажете ми що значат среща и разлъка?
И ето аз ви думам: има ад и мъка -
и в мъката любов!

Миражите са близо, - пътя е далек.
Учудено засмяна жизнерадост
на неведение и алчна младост,
на знойна плът и призрак лек . . .
Миражите са близо, - пътя е далек:
защото тя стои в сияние пред мене,
стои, ала не чуе, кой зове и стене, -
тя - плът и призрак лек!



Ти отмина
Сякаш сън, сякаш сняг, сякаш дъжд,
сякаш пролет и есен, и зима...
Твойта сянка над младата ръж се изви
като кърпа синя.
Непрежалена тъжна шега като яребица се заобажда.
И една ароматна тъга почна лекичко
да те възражда.
Аз се спрях,аз се спрях и затворих очи,
вероятно да те преживея.
А душата виновно, виновно мълчи
само сянката мина през нея.
Само вятърът, вятърът вейна едва,
пиле някакво изписука.
Ах каква,ах каква синева сме забравили
някога тука.
Синева,синева...



Тръгваш си,нали?

Не,не казвай нито дума,
просто замълчи.
Вече нищо няма смисъл-
даже нашите мечти.

Не,не ме моли,не искам.
Няма да боли.
И сърцето ти наивно
във забрава ше гори.

Не,не ме търси,разбра ли!
Тръгваш си,нали?
Даже и дъждът пороен
вън безспирно да вали.

Не,не ме обичай,
няма да те искам пак.
Нека всичко си остане
Както беше си – във мрак.